...Когато бях дете и се чувствах тъжен много неща не знаех, но разбрах едно - Знам точно как не бих постъпил с моите бъдещи деца! Тогава си обещах да ги обичам, да ги разбирам, да ги чувам и да се съобразявам с тяхното мнение....т.е. всичко това, което не получих от моите родители го обещах на неродените ми деца...

...Порастнах...Децата дойдоха...Планирани. Навреме.

И започнах да ги обичам. По-точно - аз ги обичах още преди да се родят.

.....

Следваха радости и трудности - живот. А после Аз -родителят стигнах до момента, в който разбрах - САМО ОБИЧ НЕ СТИГА!

В този момент или малко по-рано започнах да разбирам родителите си. Вече бях родител - без огромни очаквания и илюзии. Родител в реална житейска ситуация, напуснал онова въображаемо детско пространство, където се случват само добри неща, където всичко е идеално.

Взех своя урок, че само обич не стига. Че и най-голямата любов няма да предотврати затрудненията и конфликтите. Че няма как да спестим на децата си трудностите, тъгата, разочарованията. Че няма как да ги научим да не грешат... Че ролята ни е друга - ДА СМЕ ДО ТЯХ, когато животът им се случва.

Да приемем, че не всичко в нас ще им харесва, ЧЕ НЕ ВСЕКИ НАШ СЪВЕТ ЩЕ БЪДЕ ПОСЛЕДВАН, че това дори е вредно. Защото най-важното е децата ни ДА СЛУЧАТ СОБСТВЕНИЯ СИ ЖИВОТ, а не нашите несбъднати мечти.

.....

Родителите са хора със своите слабости, не са безгрешни и точно това е нещото,  което ако искрено показват ще дава на децата стабилност за в бъдеще, когато преживяват ситуации на несигурност, загуба и неуспех. Искреността, автентичността пред децата, примерът в разрешаването на различните житейски ситуации учат децата много повече от сухите съвети за успех и сила.